Блог

Синдромът на счупеното крило или малко размисли за връзките

Всъщност не знам дали има такъв синдром. Сама си го измислих. Според НАТО това е пилот , който лети в подчинение и за поддръжка на обозначен лидер; а също и самолетът, който изпълнява тази роля.
Според мен – това е ролята, която всеки от нас играе във връзката. Спрямо ситуацията, партньорите се сменят във формацията, но общо взето това е семейния живот. Една битка, която водите заедно.
Понякога аз съм в подържащата роля, понякога съм лидерът, но независимо в коя роля съм – Александър е до мен.

Синдромът на счупеното крило е, когато ти липсва точно този wingman. Човекът, на когото вярваш и който ти пази гърба. Днес пиша този блог пост на летището. След близо 7 години, аз за първи път отивам някъде без него и чувството не може да се опише с думи.

Сигурно ти звучи нелепо. Как така никъде не си ходила без него? Ами така! От старта на сериозните ни отношения ние почиваме заедно и прекарваме всяка свободна минута заедно. Понякога аз правя компромис, понякога той. За цялата ни връзка, аз съм отсъствала 3 нощувки (3 пъти по една вечер) и то е било по работа, прекарвайки вечерта в разговор с него, а по късно и с децата. Ако трябва да сме честни Александър никога не е отсъствал (освен един кратък престой във ВМА) и систематично отказва да ходи командировки с преспиване.

Аз също съм имала своите трудности. Често съм пътувала по нощите, случвало ми се е да шофирам 800 км за един ден, само и само да се прибера. Просто, за да сме ЗАЕДНО. В момента чакам полета си за Лондон. Заминавам с една от най- добрите си приятелки, на гости на сестра ми. Защо обаче “подарявам ти този уикенд по женски” не ме радва, поне не както бих искала?

Знам че това е начин да ме зарадва. Осъзнавам колко пъти съм казвала, че имам нужда да си почина … и от него. Благодарна съм му, че иска да направи това за мен. Само че сега на това летище аз осъзнавам, че съм забравила какво е да съм без него. И не ми липсва. Обичам да сме заедно, независимо дали в радост или несгода.

Синдромът на счупеното крило… Някак не естествено ми се струва да бъда без Александър. Несигурна…. със смесени чувства. Какво ще правя без него там?! Как ще се забавлявам, щом той остава с децата тук. Не ме разбирай погрешно. Обичам приятелките си. Обожавам сестра ми. Те са супер забавни, щури и готини. От друга страна – Винаги ми е тъжно, когато оставям Алекс. С Борис ми е за първи път. Но тази е друга тъга , която ми напомня, че моята картинка е винаги с НЕГО.

Дали съм отвикнала да съм самостоятелна бойна единица? Едва ли. Имам професионална кариера, реализацията в която напълно ме одоволетворява на този етап. Там съм си сама. Единак съм, въпреки че работя винаги с екипи от хора.

Дали навика се обажда и ми прави лоша шега? От опит знам, че навик трудно се изкоренява, но не мисля че е това. Чувствам, че това е от онези редки моменти, в които се дистанцираме от битовизмите и осъзнаваме какво имаме заедно. Осъзнаваш, че наистина това е твоят човек. Твоята половина, отвъд “защо не изхвърли боклука”, “забрави да ми купиш шоколад” и кои ще става в неделя с децата.

Гледала ли си филми, в които психотерапевтите казват “представи си твоето щастливо място”. Моето е човек. Моят човек!

Иска ми се по- често да осъзнавам такива неща. И знам, че всеки път си казвам така, накрая живота ме завърта и отново забравям… до следващия такъв момент. Пиша всичко това, за да ти напомня и ти да се огледаш. Щастлива ли си? А благодарна ли си?

Качват ни на самолета и ще спра до тук. Надявам се да се замислиш и да съм стоплила поне малко твоя ден. И хей, добре дошла в главата ми.

Поздрави,

Е.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *