#коледнотопредизвикателство, Блог

#коледнотопредизвикателство – любими коледни приказки

Един от последните въпроси, които зададох от #коледнотопредизвикателство беше свързан именно с четенето на приказки, особено на Коледна тематика. Днес реших да ти споделя за моите любими коледни разкази.

Ще се опитам максимално да избягам от стериотипа и да ти дам идеи, които не те заливат в google. Лично аз смятам, че като изключим стихчетата на Джани Родари , има голям недостиг на коледни приказки за малки деца.

Едно от предложенията, които получих беше Малката Кибрито- продавачка. Лично за мен ,това не е нито празнично, нито подходящо за деца. Никога няма да забравя, когато баща ми ме накара да прочета Клетниците и Без дом. Бях на 8 и това ме травмира за цял живот.

Не ме разбирай погрешно, съгласна съм че като родители трябва да възпитаме благодарност у децата , а и да ги подготвим за живия живот. Просто си мисля, че не е това начина. Със същия успех мога да им прочета Гордост и предразсъдъци или Война и мир. Дори портретът на Дориан Грей ми се струва по- подходящ.

Днес ще ви споделя моите любими приказки за деца от 3 до 6 годишна възраст. Ще се радвам и ти да ми споделиш вашите и да обменим опит.

Любима приказка у дома е за Снежната кралица, разбира се преработваме малко варианта на Андърсън, но запазваме основното. Алекс е луда по Елза и не случайно това е нашия фаворит, можеш да я намериш във варианти на много издателства.

Втората ни любима приказка е за Дядо Коледа , Снежанка, джуджетата и вълшебната топла. Тази приказка е авторска и е била част от конкурс през 2015 година. На мен ми допада, защото има препратка от личното ми напрежение в офиса, особено в края на годината. За Алекс е възпитателна и я учи да не се отказва и да продължава да търси варианти за успех. Приказката можеш да намериш на www.az-deteto.bg

Последна , но не на последно място е Катеричкина Коледа. У дома са на почит приказки с животни и тази определено се харесва. Тази приказка е доста подобна на популярната българска творба за мравката и щуреца. Въпреки това носи уникалния Коледен дух на грижа към ближнив. Приказката е на Георги Райчев и можеш да я намериш на www.zaigravka.bg

Това бяха нашите любими коледни приказки. Дано донесат смях и празнично настроение и във вашия дом. Ще се радвам да ми споделиш и своите любими предложения, а до тогава… #коледнотопредизвикателство продължава и съм ти приготвила няколко готини приказки, с които да зарадваш своя мачуган.

Поздрави,

Е.

КОЛЕДУНКА

Петьо спинка и сънува как ботушите обува, как на двора се завтича, снежния човек облича в някакво елече старо и се мятат през дувара.
– Снежко мили, помогни ми! Пътя верен посочи ми! Знаеш откога мечтая със маймунка да играя. Мама нищо не разбира, даже вече се нервира и на моето желание ще отвърне с наказание. Твоите снежинки бели, вярвам, вредом са летели и преди да кацнат тук, може в джунглите на юг да са били неведнъж като звънки капки дъжд. Пък маймунките са сврени тъкмо в джунглите зелени! Та те моля от сърце…
– Да се хванем за ръце – снежният човек отвърна и момченцето прегърна. – Коледа е утре, друже, затова ще ти услужа. Коледа е ден на дните – в него сбъдват се мечтите! Ще ти подаря маймунка – щура Мунка-коледунка! Само да ни провърви, ще сме тук преди зори.
– Супер!…Чакай, че шейната май остана пред вратата. Ще я взема – няма как без шейна сред този сняг.
След минутка под луната двама яхнаха шейната и се вдигна.подир тях светъл облак снежен прах.
Скоро стигнаха гората и внезапно в тишината сепнаха ги странни звуци.
– Някой хълца и скимуца! Някой зъзне и къркори!
– И на заешки бърбори… Петьо, да поспрем за кратко?
– Същото си мислех, братко.
– Гледай, в храстите пред мене…
– Виждам! Светлинки червени! Марсианче от Луната!
– Ти пък! Я слез на земята! Виж ги – мигат и подскачат, крият се, което значи…
– Шшшт! Брътвежът продължава и към нас се приближава!
– Озззеле, зззайчице! Гладно зззагивам! Никъде зззорковче тук не откривам! Ще се стопи като бяла снезззинка моята пухена бяла гърбинка.
– Снежко, но това е, май че, малко прегладняло зайче? Хей, приятелче, ела!
– Зреййй! Зззовореща метла! – Зайко смаян издърдори и очета ококори.
– Зайченце, не се плаши, Снежко ще те утеши – рече снежният човек. – Имам за глада ти лек. Виж къде е посаден морков вкусен, замразен.
Петьо зяпна изумен:
– Но това е твоят нос?!
– Петьо, много мил въпрос! Аз без нос не ще загина. Даже, може без ангина да изкарам студовете. А пък зайченцето клето не напълни ли тумбака, пролетта не ще дочака.
– Ура! Ура! Благозззаря! От нетърпение зззоря! – подскочи Зайко, вдигна лапа и сладко моркова захапа.
– Навярно има хубав вкус? Чуй само, Петьо…
– Хрус, хрус, хрус… – отекна весело гъстакът.
– Да тръгваме, че път ни чака!
След миг потънаха с шейната в съня искрящ на планината. По преспи, хълмове, баири чертаха лъкатушни дири. Внезапно вятърът изсвири:
– Фиу, фиууу! Внимание, човеци, че бродят в планината меци! Една от тях е зла стръвница и се облизва за дечица!
След вятърното изречение настъпи страшно напрежение. Шейничката си Петьо спря и в снежния човек се взря:
– Ти чу ли туй, което аз…
– По-тихо! Гледай онзи храст – кафяв е, без следа от сняг…
– Муцуна има, рунтав крак…
– Към нас зловещо се прокрадва! Вместо метла ми трябва брадва! – извика Снежко вледенен. – Това е мечка, стой зад мен!
– Оная, гладната стръвница?!
– Ще я направим на мекица! Но първо, както му е ред, да я почерпим сладолед! – намигна Снежко на момчето и изшептя: – Не бой се, Петьо! Кой снежни топки в двора прави като гюллета обли, здрави?
Детето мигом се досети и погледът му плах засвети. Запретна пъргаво ръкави и Меца с топка сняг задави. След него Снежко метна тежко към десетина ледни буци – същински ледени юмруци!
– Ще стане тя на пух и прах! Ще помни снежния пердах! – крещяха двамата през смях. – Поклон пред снежната стръвница, на девет планини царица!
– Ама… по цялата поляна дори снежинка не остана! А тя ръмжи и още шава! Пристъпи ли, не знам тогава… Като кюфте ще ме излапа! – момченцето уста прехапа. – Едничка топчица да можех…
– Кой тук напразно се тревожи? Едничка топчица ли рече? – за миг елечето съблече добрият Снежко и добави: – Без лявата ръка се справям. Не бой се, не остава рана. Метлата с дясната ще хвана, а ти обезвреди Мецана! Побързай, че със зъби трака и тръпки ме побиват в мрака!
Тъй от бедата се спасиха. След малко Петьо каза тихо:
– Чудесно е да имаш брат в огромния опасен свят.
А Снежко, цял порозовял, усмихна се:
– Снегът е спрял. И имам южни новини – дойдохме в топлите страни.
– Какво? Къде? Ама кога…
– Току-що. Слушай ме сега. Наблизо е реката Нил, което значи…
– Крокодил?!
– Не се плаши, не се плаши, а отвори добре уши! Тук няма нужда от шейни – те не пътуват по вълни. Надявам се, че си разбрал…
– Ще правим от шейната сал?
– Чудесно! Ти си ми умник! И пътешественик велик! – похвали снежният юнак безстрашния хлапак-смелчак.
По мириса на вечно лято откриха пътя към реката. Полека сала потопиха и върху него се качиха. Водата – разтопено злато, поред загребаха с метлата.
– Хей, Снежко, братко, ти видя ли – край нас прелитат папагали?! – посочи Петьо с пръстче горе. – Единият дори говори!
– Говори? – Снежко се ослуша. – Дали ще стигнем скоро суша? Здравейте, мистър папагал! Наблизо бряг да сте видял? А малка, палава маймунка, на име Мунка-коледунка? Къде, къде? Лиани сини… Жонглира с вкусни мандарини…Аха, разбрах… Да, туй е сал. Със здраве, мистър папагал! …Такааа, не бива да се мая, ще трябва карта да чертая.
– Защо пък карта, нали там… Нима ще ме оставиш сам?
– Защото слънцето изгрява, а знаеш, то ме изморява. Да видим…
– Нямаме хартия. И моливче не ще открия – оклюман Петьо промълви.
– И аз тъгувам, но уви… Повярвай, ще измислим нещо, преди да стане по-горещо. Например, копчета не искам – те трябват, ако имаш ризка. А с въглен чудно се рисува.
– Ей, Снежко, я недей хитрува! И как без листи ще чертаеш?
– На бас, че можеш да познаеш! На сала дървен по дъските…
– Ох, кой ме драсна по петите? – изписка Петьо изведнъж.
– Опасност! Дръж се като мъж и не показвай капка страх! Огромен крокодил видях, със зъби, колкото скали…
– О, майчице, дали боли?!
– Спокойно! Гледай как се мята наместо копие метлата!
Щом лакомият крокодил изплува от реката Нил, раззинал страховита паст и хлопна зъби: храс-храс-храс, метлата изфуча за миг и се разнесе боен вик:
– Яж, лакомнико и помни – мирувай в тъмните вълни!
– Улучи, Снежко! Ти улучи! Чак в гърлото му я забучи! – запляска Петьо с облекчение.
– Спасихме се. По мое мнение метлата даже му отива, че страшната му челюст скрива. Стърчи тук-там, ала по мрак това ще мине за мустак.
Тъй крокодила победиха и по реката продължиха. Не мина час и половина – пред мандаринова градина пристигнаха и Петьо рече:
– Успяхме! Стигнахме, човече! Защо не отговаряш, Снежко?
– Ох, имам слънчеви болежки!
Уплашен, Петьо се обърна и снежния човек прегърна:
– Но ти ужасно се потиш! О, моля те да издържиш!
– Приятелю, ще те оставя… Нататък сам ще се оправиш. По картата се ориентирай…
– По картата ли? Не умирай!
– По картата… Едва успях… Дървото с кръстче зачертах… И знай, че Мунка-коледунка е най-щастливата маймунка! Мечтая да се видим трима…
– Кога?
– През следващата зима.
След миг, под ярките лъчи проблесна локвичка с очи.
– О, Снежко миличък, прости! Заради мен остана ти без копчета и без ръчичка, без нос, усмивка и метличка… Кажи ми как да продължа и как за теб да не тъжа? – захълца Петьо от сърце, закри страните си с ръце и плака, плака, плака, плака, додето се събуди в мрака.
– Къде съм? – взря се той навън. – Прозорец, бор… Било е сън … Било е сън?! Ама тогава… На изток вече зазорява… Ще ида в двора да погледна… А! Върху нещо странно седнах. Хм! Я, какво ли е това – опашка, лапички, глава… Уши и плюшена муцунка… Познах те – Мунка-коледунка!!! – разсънено, детето викна.
Засмяна, майка му надникна, пристъпи и запита мило:
– Какво подаръче е скрило на Дядо Коледа джуджето, че тъй е радостно момчето?
– Маймунка-коледунка, ето! – веднага Петьо я подаде, ботушките за миг извади и излетя като стрела, наметнал две одеяла.
На двора Снежко, цял и бял, наместо морков с портокал, навири тумбесто носле:
– Честита Коледа, братле!
Детето го прегърна здраво и чу отчетлив звук отляво: туп-туп, чук-чук, туп-туп, чук-чук…
– Навярно песен на капчук… – прошепна Снежко, свел лице.
Но Петьо кимна:
– Не, сърце.
След туй, забравил лед и мраз, подскочи и запя на глас:

“Не е ли е хубаво, когато
в сърцето ти сияе лято
и топлинка за трима има,
дори сред най-сурова зима!
На Дядо Коледа джуджето
донесе нещичко, което
не се продава на пазар –
приятелство получих в дар!”

На прага майка му се смръщи:
– Настиваш, прибери се вкъщи! Вижте нашият юнак как целува топка сняг…
Петьо й отвърна, вперил поглед мек:
– Може да е снежен, ала е човек.
А после се прибра послушно и Мунка-коледунка гушна.
– Май Дядо Коледа улучи – мечтан подарък днес получи? – наостри майка му уши, додето Петьо изсуши.
Момчето викна с поглед ясен:
– Подарък най-най-най-прекрасен!
На Мунка-коледунка смигна и над главата си я вдигна.
– Нещо, струва ми се, крие! – мама чуди се. – Дали е…
Но какво ли Петьо крие, знаем само аз и вие.

Автор: Мая Дългъчева
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

Автор: Мая Дългъчева
Организация: Дружество на писателите Стара Загора

КОЛЕДНИТЕ ЧУДЕСА

Сред палат от кристални ледунки са наежили бели кратунки Дядо Коледа с Баба ви Зима, дето вее и вие за трима. Той примигва, а тя му се кара, че е време да вземе товара – цял чувал, пълен с дарове разни за децата, за светлия празник. Че е време на път да поеме, да обходи планетата цяла – всяка къщичка, кротко заспала, всяко бухнало малко креватче, значи – всяка сестричка и братче… даже бебчо, разперил ръчички, дето гука тъй, сякаш е птичка.
– Ей, старчок, я оставяй игрите! Влакче, топки – обратно в торбите! Я се виж, на дете ли приличаш, с индиански пера да се кичиш?! – Баба Зима с гняв пръста размаха.
От очите й хали повяха!
– Ама, бабичко, те са чудесни! Да играеш е тъй интересно! Подмладих се с петстотин години!
– Ах, ах, ах! Да ти казвам ли ”сине”? Бързо вън! Полунощ наближава!
– Тръгвам… Тръгвам, де! Баба такава!
Най-подир Дядо Коледа седна и пришпори шейната си ледна, впрегнал своите стройни елени, в сто виелици зимни калени. Планини девет-десет премина, двайсет преспи – тъй бели, та сини… Па си рече:
– Носът ми потече. А мустакът ми даже замръзна. Пък елените, милите, зъзнат! Ето на – и ушите ми глъхнат. Я да спра и за миг да отдъхна…
Както каза, така и направи – в долината шейната остави, ускори с нетърпение крачки и помъкна торбата с играчки… Сви на завет под кръшна елхичка, с бял воал и зелена душичка.
– Хей, елхице-сестрице, виж само: Кукла-Букла нарича те ”мамо”! А пък смелото малко моряче е размахало пъстро байряче…Топки, хлопки, пирати с лули, самолети, карети, коли…
Тук жираф със осанка на граф… Там пък книжка изпуска въздишка и раздипля обагрени листи, пълни с клоуни, феи, артисти! Как обичам играчките, боже! И кажете, защо да не може, Дядо Коледа да полудува?… Да опитам, какво ще ми струва? Ей, брадата си дълга и гъста като пояс ще вържа на кръста. Вижте дядо си – щур и засмян, се превръща в щастлив малчуган!
До насита крещя, пя, игра, премаля и доволно заспа. И захърка тъй звучно, гръмовно, че разклати гората вековна!
Час след час се изнизаха тайно. Засия и луната омайно. В полунощ с шумна глъч и закачки оживяха самите играчки.
– Ааа! – прозя се суетната кукла. – Кой ми среса златистата букла?
– Пуф-паф! – тропна сърдитото влакче. – Кой ми смачка червеното флагче?
– Стига врява и приказки празни! Закъсняхме за нашия празник! – викна малкото смело моряче, сбърчи нос и а-ха – да заплаче!
– Вярно, вижте, бледнее луната! Да се мятаме бързо в шейната!
– Но къде ли е нашият дядко?
– Ей го, хърка във пряспата сладко!
– По носа ще го погъделичкам…
– Да го боцнем с игла от елхичка!
– А сега? И това не помага! Спи така, сякаш век не е лягал!
– Дядо Коледааа, ставай, не се подигравай!
Граф Жираф, пират, палячо, Кукла-Букла и моряче чукат, тракат, скачат лудо – своя дядо да събудят.
– Шу-шу…- ехото отекна, тук-там туй-онуй намекна… И политна новината, покатери планината, па нали си е крилата – кацна чак насред палата.
– Чувам странна олелия… Моят старец прекали я! – Баба Зима се разбърза, пътьом снежни плитки върза, яхна Северния вятър и се стрелна над нивята.
А играчките, горките, хванаха се за главите! Свикаха от отчаяние свое куклено събрание и решиха да се справят, без минутка да се бавят.
– Няма кой да ни открие в Коледната бъркотия! – Кукла-Букла се разплака и приседна върху влака. – На кого ще кажа ”мама”?
– Ама че ревлива дама! – свирна смелото моряче. – Я се дръж като юначе!
– Тъй като те гледам, драга, нещо щуква ми веднага! – едноокият пират изсумтя, проточил врат. – Имаме си влак, дори не един, а тъкмо три! Самолети и карети… И ракети, и коли. Вече схващате, нали? Цялото ни пъстро шествие ще се впусне в пътешествие! Сам-сами, преди да мигнем, при децата ще пристигнем.
– Хей, пирате, ти си славен! Страховит, но и забавен! Браво! За това решение заслужаваш повишение! – Кукла-Букла плесна длани и подплаши ято врани.
– Поклон от нашето братство, Ваше пиратство! Поздравява Ви истински граф – Ваш покорен мосю Жираф. Понеже гледам отвисоко, ще търся вярната посока.
– Да потегляме! Пълен напред! Аз излитам със самолет! – книжката писна с вълнение. – Леле, какво приключение ще ти разкажа, детенце със любопитно оченце!
И тъй, играчките – фър-фър и пуф-паф, поеха, начело с мосю Жираф. Додето дечицата още спяха, всяка намери своята стряха. Даже пристигнаха тъкмо навреме… А дядо ви Коледа – дреме ли, дреме.
Ала справедливост има – шшш! – долита Баба Зима! Вие, съска и фучи – да не си й пред очи!
– Ставай, вдетинен старик! Ще се прави на велик! Дядо Коледа – дрън-дрън! Ще ти викам Дядо Сън!
– Ама, бабке, що щеш тук?!
– Да не чувам нито звук!
– Няма ли да ме погалиш?
– Ей сега – с две люти хали! Казвай, де ти е шейната?
– Сбира сили в долината…
– А чувалът със играчки? Ставай, да не си го смачкал!
– Тюх, замалко съм заспал и избягал тоз чувал!… Да отидем при джуджетата – те ще завъртят чукчетата, нови дарове завчас ще измайсторят за нас!
– Ала-бала… Безобразник! Още спиш – та днес е празник и джуджетата пируват… Ах, така ще те дарувам със една сурвачка яка, че ченето ти ще трака!
– Олеле, какво направих! Без подаръци оставих милите, добри дечица!
– Баба Зима е умница! И от следващата зима ”Баба Коледа” ще има! Хайде, старче, без тъга – ще ми станеш пръв слуга… Чуй сега какво ми хрумна!
– Слушам, бабке сладкодумна!
– Първо, скачаме в шейната… Щом преминем планината, с шал увиваш си лицето и се спускаме в селцето…
– Не, ще се стопя от срам!
– Ей, устатко си голям! Чакай да ти обясня – с моя дъх ще вледеня всяка схлупена къщурка, свита като костенурка… По прозорците ще цъфнат чудни ледени цветя! Ако втори път им дъхна, мигом ще ги посребря!
– Ръснеш ли две-три снежинки, стават коледни картинки?
– Браво! Значи се досети… Никой няма да усети. Аз ще ги оформя сръчно, надписът – собственоръчно… Ех, какъв подарък свеж – картички от лед и скреж! Едри, колкото стъкло… Неизвестно от кого…
– Бабке, ти ме изненада – грейнала си като млада! А идеята чудесна ще изпълним много лесно.
И потеглиха двамина към пуфтящите комини на къщурките сънливи. Минаха гори и ниви… Скоро стигнаха в селцето и си плюха на ръцете.
Върху първото прозорче се напери снежно борче, върху второто – звездички, третото – с кристални птички… Баба Зима ги курдисва, Дядо Коледа надписва. Плюнчи пръст и се старае буквичките да извае:

“Да сте здрави, да сте живи!
Бодри, румени, игриви…
Коледната нощ прекрасна
да е светла, мирна, ясна!”

Дядо Коледа погледна бабката си ненагледна:
– Бабче, ти си цял художник!
– С обич всичко е възможно! – Баба Зима му отвърна и през рамо го прегърна.
– И прозорец не остана без тържествена премяна… Поседни на тоя праг, че ни чака път и сняг.
– Знаеш, дядко, плача рядко… Ала тъй ми дожаля зарад твоята беля… Че децата най-обичат с топка в двора да потичат…С приказка да ги приспиват, куклите си да завиват… – Баба Зима скри лице с разтреперани ръце.
Покрай палеца замръзнал ледена сълза се плъзна.
Ала тъкмо в този миг се разнесе весел вик:
– Кукла! Със коси от злато!
– Слушай как бръмчи колата!
Скръцна дървена вратичка, хукна братче след сестричка… Пред съседната ограда спряха, светнали от радост!
– Вижте, имам самолетче! – викна тяхното съседче.
– Аз пък – влакче: трака-трак! – се похвали риж хлапак.
Баба Зима се стъписа. Дядо Коледа се слиса:
– Бабичко, насам пристига цяла тумба дечурлига – все с подаръци в ръка! Туй е някаква шега!
– Бързо в шала се увий! Шапката с пискюла скрий!
– Добър ден! – едно момче с развълнувано гласче пред старчоците се спря и в лицата им се взря. – Виждали ли сте художник, скришом, с четка и триножник, покрай къщите да скита?! Млади, стари ,…всеки пита. Някой снощи е хитрувал – по стъклата е рисувал. Нашият прозорец цял е картина от кристал!… Искаме да ни гостува и със нас да потанцува. Заедно ще вдигнем тост – само да ни бъде гост!
Дядо се изкиска в шала.
– Никого не съм видяла! – Баба Зима го настъпи, после го потупа: – Скъпи, пак ли кашлицата стара? Ще ти прецедя отвара…
– Явно стават чудеса. Да потичаме в леса! – кихна дребничко момиче.
– Спри за миг, ако обичаш! – Баба Зима с длани снежни малката погали нежно. – Ще те питам нещо лесно, искам да ми кажеш честно! Кой нощес у вас е бил? Кой децата е дарил тъй невидимо и тайно? Удивена съм безкрайно!
– Кой ли?! Кой е, всеки знае – Дядо Коледа това е! – прихна малкото момиче. – Чуйте, куклата ми срича!
Кукла-Букла взори вдигна и на Баба Зима смигна. “Ма-ма”- ласкаво пошепна и невинно с мигли клепна.
– Явнооо…стават чудеса. Няма да го понеса – представи си, точно ние да повярваме в магии! – Баба Зима зацъка с език. – Туй е някакъв коледен трик!
Дядо Коледа вдигна очи:
– Замълчи…Замълчи, замълчи!… Тя край нас е, навред, погледни я! Тя – безкрайната детска магия! Детски смях – сякаш пеят звънчета… Засияли с надежда очета… Блика в малките детски ръчички топлина и милувка за всички… Те това е магията чудна, за големите толкова трудна… Затова, ако питаш децата: “Как се казват в света чудесата?”, ще откликнат при първия зов:
– Те са : Вяра…
– Надежда…
– Любов!

СНЕЖИНКАТА

Асен Разцветников

Стоя на върха на електрическия стълб и гледам.
Хората сноват насам-нататък. Хората тичат. Хората са много заети. Никой не ще и да знае за мене – дребничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета.
А аз съм мъничка, но много съм видяла. И много, много зная.
Накога отдавана, много отдавна, аз паднах като росна капка в една далечна страна, дето имаше много слънце и плодове. Малки агънца играеха по тревата край една кошара. Аз се скрих в едно цвете, за да не ме изпие слънцето, и ги гледах през целия ден: те бяха тъй хубави.
Вечерта заспах уморена. Но посреднощ ме събуди тиха песен. Над кошарата летяха ангелчета и пееха. На небето гореше чудна опашата звезда.
– Какво е станало? – запитах една буболечка.
– Родил се е Спасителя на човеците – рече буболечката, като си сложи торбичката на един лист.
Когато отвориха вратата на кошарата, аз видях в яслите едно малко дете с голи ръчички. Около главата му беше светло. А очите му бяха сини и кротки. Никога не бях виждала такива очи.

* * *

Много бе минало от нея нощ. Много пъти аз ставах на пара, падах като дъжд или роса, провирах се между бучките чак вдън земя, изпълзявах пак из гърлата на изворчетата, тичах из полетата и реките. Ходила бях много пъти и в морето.
Това се случи на една планина. Беше хубаво ясно синьо утро. Аз се търкалях и си играех по един смокинен лист. Под смоковницата се баха събрали много хора. Висок човек стоеше посред тях и говореше. Гласът му беше ясен и чист:
“Прощавайте на ближния си.”
“Ако имате две ризи, дайте едната на ближния си.”
“Обичайте се едни други като братя.”
“Обичайте враговете си.”
Аз виждам отгоре само къдрите на косата му, а много ми се искаше да го видя в лицето. Защото никога не бях чувала такива думи. И когато той извърна челото си към небето, аз трепнах: той беше детето, което видях в кошарата. По очите го познах: никой друг нямаше такива кротки и добри очи.

* * *

Един ден аз лежах в стар глинен съд на върха на един хълм заедно с много капчици оцет. То беше страшен ден. Черни облаци се събираха на небето. Беше тежко и задушно. Имаше буря. Над нас се издигаше голям дървен кръст. Отстрани стоеше страж с дървен меч. А на кръста бе разпнат човек. Хората го бяха разпнали.
– Защо? – попитах тихичко глинения съд.
– Защото ги учеше да се обичат.
– Човекът простена и пазачът натопи в съда една гъба, забита на тръстикова пръчка. Аз се вмъкнах в една дупчица на гъбата. И когато пазачът поднесе гъбата до устата му, аз го видях: той беше високият мъж, който поучаваше хората в планината. Очите му бяха пълни със сълзи, но ясни и добри. Никой друг нямаше такива добри очи.

* * *

Оттогава измина много, много време. Безброй пъти обиколих аз земята от снежните полюси до топлите страни. Видях ловци на тюлени да се избиват едни други при подялбата на лова. Видях как черни хора се биеха с бамбукови клони и си чупеха главите с камъни.
Видях как се промушваха с копия и саби жителите на страните, дето расте лозата и пшеницата. Как се убиваха с куршуми и огън. Те палеха градовете си.
О, много страшни неща съм видяла аз. И само аз, мъничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета, зная колко нещастни са хората. Колко безкрайно нещастни са те: защото се мразят.
Да имах гърлото на планинска буря, щях да им викна, та да потрепери земята:
– Послушайте човека със сините очи!

ДЯДО МРАЗ И ВНУЦИТЕ МУ

Елин Пелин

Далече, далече- там, дето половин година непрекъснато виси над земята тъмна нощ, дето Ледовитият океан мие ледени планини, там живее дядо Мраз и проклетата баба Виелица.

Баба Виелица дълго дреме в своята ледена пещера, а дядо Мраз обикаля Ледовития океан, опитва с тоягата си здравината на леда, прави ледени мостове и се любува на северното сияние. Там го срещат с радостни ревове белите мечки и китовете.

Диво, студено и пусто е това елмазено царство на дядо Мраз, но той си живее в тия места хиляди години весело и безгрижно.

Но ето че веднъж му стана тъжно. Опротивя му Ледовитият океан, не го радва полунощният блясък на северното сияние. Затъжи той и с мъка на душата си събуди баба Виелица. Заплака старата, зарида бурно, размете пътищата, през гори и планини – и тръгнаха двамата да се скитат по белия свят, да търсят внучките си: тъжната Есен, хубавото Лято и веселата Пролет.

По нисьото небе бавно плуваха бели облаци. С тях идеха дядо Мраз и баба Виелица. Като видя старецът от високите планини новите земи и по тях тихи села и шумни градове, той се усмихна. Разгледа той със студените си очи всички места наблизо и далече и видя в оголените гори и мътните потоци своята внучка Есента. Той духна към облаците и сняг като бяла пелена покри земята, духна на водите и ги окава в ледове. Мина се ден-два, земята заспа. Есента се скри под снежния покрив на Зимата.

Тръгна дядо Мраз по градове и села и почна с чудни шарки да изписва прозорците по къщите. Върви той в тия нови места и среща по пътищата шейни, влачени от силни коне, звънчета весело звънят. Върви по горите, чука по дърветата, кичи ги със скреж и пее песен със своята стара Виелица – такава песен, че който я чуе, тръпки го побиват.

* * *

Цели три месеца той се разхожда по земята. От трудове, от път и от старост най-после се умори. Дядо Мраз задряма в гората под къдравата ела и засънува сън: вижда той, че иде към него внучката му Пролетта, цяла в зелено, цяла в цветя, на главата й корона от слънчеви лъчи. Тя се смее високо, весело и весело й отговарят шумливите ручеи из горите и радостните песни на прелетните птици. Дядо Мраз се усмихва в съня си на своята внучка, усмихва се и тя. Старият се просълзи, а тя тихо-тихо му пошепна през вейките на елата:

– Е, мой мили дядо, нали ме видя – стига толкова. Сега си иди сбогом в твоето ледено царство. Ти и аз, и Лятото, и Есента тук гостуваме поред. Сега е моят ред! Добър път, мили дядо!

И Пролетта с китка от нова трева, кокиче и пъпки тръгна тихо по гори и долини, облече дърветата с младите листа. Невидими чучулижки, изгубени в небето, заедно с топлите слънчеви лъчи пращаха на земята чудни песни.

И само звездите и луната виждаха нощем от високото небе как дядо Мраз тихо пътуваше към своето студено царство, изпращан от боязливите кокичета. Дядо Мраз се прощаваше с тях, като ги обливаше с ледените си сълзи, и заминаваше там, дето му се радваха всякога белите мечки и големите китове.

Старецът не можа да види топлото Лято. Той никога не го е виждал. Само е слушал за него от Есента и малко нещо за него бе му споменала Пролетта. Есента му бе разправяла за златните житни класове, за червените ябълки, за сладките круши, за сочното грозде, а Пролетта – за ясните светкавици, за гърма, за горещото слънце, за тежките марани. Но от тия разкази дядо Мраз нищо не разбираше.

– Това са детски приказки и младежки мечти – казваше той.

ЛЕГЕНДА ЗА КОЛЕДНАТА ЕЛХА

През светата нощ, когато във Витлеем се родил Спасителя, зашавали, зашумели и затрепкали дървета и полски цветя. Те искали да Го видят и да Го поздравят. Но само стройната палма, маслиновото дърво и скромната елха могли да постигнат това. Радостният трепет на техните клонки и листа ставал все по-шумлив и накрая се превърнал на думи.
– Да идем да се поклоним на Младенеца – рекла палмата на маслината и да му поднесем нашите дарове!
– Вземете ме и мене с вас! – примолила се елхата.
Палмата и маслината я погледнали надменно и й се присмели:
– Бре, я се погледни на какво приличаш. Листата ти са остри като игли, а смолата ти мирише и вони.
Елхата млъкнала попарена, но погледнала още веднъж към сияйната светлина, която окръжавала лежащия в яслите Младенец. Един ангел чул подигравателните думи на палмата и маслината.
Палмата се приближила до яслите и положила пред тях най-хубавия лист от своя връх.
– Ето ти ветрило, прекрасний Младенецо, с което да се разхлаждаш в горещините – казала тя. Маслината пък изцедила от своето благоуханно масло, което запръскало блгоухание наоколо. Елхата се омърлушила и си казала, че палмата и маслината са имали право да й се подиграват. “Недостойна съм да стоя тук пред очите на Младенеца” –проплакала тя.
Тогава ангелът пристъпил към нея и казал:
– Мъчно ми е за тебе. Ела по-близо до яслите! Ти, елхице, в смирението си сама се унижаваш, но аз ще те възвися и украся по-хубаво от останалите дървета!
Погледнал той към звездичките, кимнал им и те една по една почнали да слизат от небето и да кацат по елховите клонки.
Младенеца в туй време отворил очички. Нито хубавият палмов лист, нито маслиненото благоухание успели да привлекат Неговото внимание. Той ласкаво се усмихвал и протягал ръчички към обсипаната със звездички елха. Добрата елха потреперала от извънмерна радост, но не се възгордяла, а осветявала с блясъка си палмата и маслината, които засрамено мълчали в тъмнината.
Ангелът проговорил втори път:
– Това ти е наградата за скромността, елхичке! От сега нататък ти ще красиш празника Рождество Христово с вечно зелената си дреха и с бляскавите, подобни на звезди украшения, с които човеците ще те кичат в Светата нощ. Тъй ще радваш децата, а на възрасните ще припомниш за детските им дни. Това ще ти е предназначението и наградата, скъпо коледно дърво.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *